Осемдесетте хиляди на трибуните бяха избухнали вече и заглушанаха всичко, но докато Дани ме блъскаше по рамото за успокоение, чух Озгюр да ми казва: „Тоя те направи смешен!“. Равно изфучах и го напсувах, но това не означаваше нищо, защото така си говорехме помежду си. Псувните и ругатните си бяха час от разговорите ни, използвахме ги между другото, без умисъл да накърним достоинството на другия. Никога! Никой от нас не е обиждал или обвинявал другия. Защо ли? Имаше нещо в този отбор, нещо което го държеше сплотен. Може би това нещо не е само едно, а това е цял комплекс от качества, които ни позволяваха да работим, като едно цяло, единадесетоглав човек с двадесет и два крака и двадесет и две ръце. Едно същество, което осъществяваше толкова координирани атаки, че имаше сформорани групи от учени, които проучваха тактиките ни. Същество, чиято защита беше обезкуражаваща по един неприятно изонизиращ нападателя начин, поради тънките като бръснач изкуствени засади и уникалното ни динамично двойното зонално подсигуряване, което затваряше всеки коридор пред нападателя два-пъти по-бързо отколкото той можеше да изпълни дори заучено положение.

               Бях бесен. Бесен на себе си, на публиката, на онзи...беснеех не заради този гол в 81 вата минута, а заради целия сезон. Толкова изстрадан, физически и психически. Целият отбор, заедно с резервите бяха напрегнали всеки мускул докраен предел, тактиките и схемите бяхме научили до такава степен, че можехме да изиграем мача на ум, дори без да докосваме топката. Сезона ни предложи жестоката конкуренция на отбори, които не просто се бореха да ни победят, но бяха решени, че не ние заслужаваме да продължим напред. Инфрарктни ситуации в последната фаза имахме във всеки мач. Психическото натоварване надхвърли многократно физическото. Бяхме като изстръпнали, не чувствахме болка и умора. Не чувствахме страх и несигурност. Чувствахме само концентрацията на всичките си сетива, чувствах мислите и намеренията на съотборниците си. Усещах какво искат да направят 2 секунди преди дори те да го осъзнаят. И многократно се убедих, така чувстват и те. Напрежението ни даде тройна сила. Продълженията ги очаквахме с нетърпение. Дузпите изпълнявахме с леден поглед. Халфовете бяха безмилостно точни в пасовете и креативността им плашеше противника, дори още преди да са поели топката с еднометров отскок и свит силно в коляното крак, фучащата с плашеща сила топка, летяща към тях. Много направихме през този сезон. Някои колеги претърпяха контузии и сега не играеха. Други виждах, как изкривяват лице от болката, която изпитваха постоянно. Олег гледаше съсредоточено в една точка, за част от секундата видях как мускулите на левия крак изпъкнаха, но той вече се бе понесъл към десния фланг пресрещайки халфа на противниковия отбор.

               Бяхме сензация...Сензация след сензация, мачовете изтощаваха физиката и психиката ни. Трибуните гърмяха. Дъждът плющеше по челото ми.  Слънцето ме жулеше по тила. Вятъра брулеше високите дървета около стадиона. Но аз стоях на вратата и не чувствах нищо. Само топката има значение, само движението и. Къде е топката?...Иван подава висока топке към центъра и Кирил я помема с гърди, едно докосване..защитника е преодолян. Кирил забива бутоните ожесточено в тревата и виждам хвърчащите чимове, докато той ускорява напред. Периферното зрение хваща и Стоян от дясната страна. Има коридор пред него и той вече е навлязъл дълбоко в половината напротивника...

...Да, видях и защитника зад гърба му. Видях го но като че ли не исках да си представя че е там. Не исках да го повярвам. Това като че ли помагаше понякога...Господ чува мислите ти и нарежда действителността според тях. Да, но не и този път, защото по левия фланг двама халфа вече минаваха с много опасни пасове по двама от нашите играчи наведнъж...по дяволите къде е Рафаел!!! Докато се осъзная топката се бе озовала на тридесет и пет метра в дясно на крака на нападателя им, който на скорост, само мерна светкавично вратата, и погледна към топката само три крачки преди да шутира. Това мерване бе така мигновено, че някой може би не би го видял изобщо. Но аз го видях. Времето тече по-бавно когато си под силен стрес и си изопнал всеки мускул по тялото си, а мозъкът ти работи трескаво и калкулира няколко вероятностни развития в рамките на десета от секундата...да..той ме погледна и видях неговата увереност. Беше сигурен че ще вкара топката в мрежата, но не го направи. Увереността му го накара да не довърши атаката и вместо да отправи удар, с лъжливо движение, продължи паса ниско по тревата към крилото, обратно наляво...

               Това го предвидих и погледът ми вече бе паднал в краката на нахлуващия отляво играч, и когато той се разгетна и нанесе удар с левия си крак вече не виждах топката... не чувах грохота на трибуните...не усещах дъжда през подгизналата си фанелка...знаех какво ще направи той. Знаех в кой момент, с каква сила и посока ще насочи топката...не знаех какво трябва да направя, но вече го бях направил. Отскокът ми бе изпреварил мисълта и това, което видях беше топката, отскачаща от калните ми ръкавици, силно в обратна посока,...далеч напред, където я беше запратила силата на удара...където Емил я пое и веднага подаде напред.

               Докато се осъзная, какво се бе случило съдията свири края. Загубихме. Дългия сезон, извънредните тренировки, безкрайното блъскане на удари по стената на тренировъчната зала, хилядите обиколки на стадиона, болезнените разтежения, пропуснатите празници с приятели, белезите от удари от топката по лицето ми....всичко бе напразно...

               Но не! Не беше напразно, защото изживяването беше несравнимо. Това беше сезон, който няма да забравя никога. От отбор, който всички отписваха и прогнозираха изпадане от групата, ние успяхме да станем втори, като единственото което ни попречи да вземем купата беше онзи, или може би късмета му. Тази дузпа, която си беше чиста дузпа, но която ако бях хванал щеше да промени всичко. Късметът винаги има последната дума, но има хора, които въпреки това отказват да приемат този факт. Такъв е Калин – нападателя, който ме прониза на финала на този исторически мач. Помня думите му, когато мина покрай мен да ме поздрави: “От седемнадесет удара, тринадесетия все пак се оказа фатален а....?”, и ми намигна... Осъзнах че е броил ударите си. Свлякох се на земята безпомощно и обезкуражен. Този футболист си водеше собствена статистика и адаптираше отборната тактика към неговите планове. Може би си въобразявах, но имах чувството, че бе планирал да направи точно седемнадесет удара и изчакваше търпеливо да вкара гол точно с тринадесетия. Върнах лентата назад и се сетих, как ме погледна за миг странно, но преднамерено и концентрирано, ставайки от тревата, когато бе повален в наказателното. Но дузпата си беше чиста...

               Ооох, не мога да мисля повече...излегнах се назад докато периферното ми зрение улавяше поздравяващите се футболисти и нахлулите на терена журналисти, треньори, резерви. Ледения дъжд продължаваше да бие лицето ми, докато гледах облачното небе.